„Ахав“ е масивна, тежка книга и нетипична стихосбирка, която преминава от проза в поезия абсолютно свободно. Това каза Васил Славов тази вечер по време на представянето на сборника със стихотворения „Ахав“ и романа „Строфи на кръвта“. Събитието се състоя в столичната галерия „Арте“ с участието на Румен Леонидов, професор Станислав Памукчиев, художник на изданието, и Любомир Канов.

„Ахав“ е реализирана с изключителните Румен Леонидов и Станислав Памукчиев, които дадоха сърце, рамо и отношение“. Там има „Софията ми“. Аз съм софиянец и за мен няма София по принцип, а има „Софията ми“, „Витошата ми“, „изгревът ми“. Там има „Америката ми“ също. В книгата има стремеж за връщане или възвръщане, което всеки разчита по свой начин“, отбеляза авторът Васил Славов.

По неговите думи фокусът на стихосбирката е градът, страната. Фокусът е преминаване, фокусът е емигрантството, фокусът е възможност от завръщане – възможно ли е то, каза Славов. „Фокусът е желание може би да споделиш в определен житейски отрязък тези неща, които са останали стойностни за теб и за отношението ти към това, което те заобикаля“, допълни той.

Славов коментира романа си „Строфи на кръвта“ като опит за завръщане към писането на баща му Атанас Славов, който преди 40 години публикува в Париж „С трева обрасли“. „Аз исках да направя диалог с него и се върнах към рода – какво става и с второто, и с третото поколение и как се развиват. Но това, което доминира, е запазването на езика“, отбеляза още той.

На въпроса към какво завръщане се стреми творчеството му, Славов отговори, че може би приоритет на младостта е да се търси завръщане към себе си. „Но в моя зрял житейски път важно е завръщане към кръвта, рода и нашите отговорности преди всичко. Това е изключително важно за мен. Надявам се, че ще имам повече възможност да идвам в България. Аз от 36 години живея в Америка, но пиша на български език. Работя с прекрасни колеги от лигата на българските писатели в Съединените щати и по света“, допълни той.

По неговите думи предстои превод на английски на „Ахав“. „В сборника има неща, които са дадени на английски, писани на английски, така че има езикова игра и езиково преминаване. Център, разбира се, остава българският език“, отбеляза още той.

Румен Леонидов коментира творчеството на Васил Славов с думите, че да живееш толкова далече от родината и да продължиш да пишеш все по-добре и по-добре, е един малък героизъм. „Това е фин човек, който е обединил изяществото на душата на майка си и несдържания на моменти характер на баща си. Защо твърдя това? Защото при цялата му сдържаност в поезията, а не разпищоленост, от време на време Васко скърца със зъби и произнася през зъби доста силни думи. В поезията също е такъв“, отбеляза Леонидов.

 „Това е изповед на човек, който разказва не за своя бит в Америка, а за своето битие. Битието е висша категория и в романа му то е пресъздадено по един много неописуем начин. Всички знаете, че има поток на съзнанието. Това не е поток на съзнанието, а поток над съзнанието. В него има и кръв, има и редове и пасажи, в които тече кръв, а в други текат сълзи“, каза още той.

„С Васил Славов сме братя, не по кръв, но така се наричаме. Ние сме споени с ужасния разрез – белег на емиграцията, който разполовява душата. Ние сме изживели гърчовете на родния майчин език“, каза Любомир Канов. Той отбеляза, че неговото писане и издаване на книги се дължи на бащата на Васил Славов – Атанас Славов. „Извън географията, ние споделяме най-съкровеното, което всеки от нас има – собствената София. София на Лозенец, София на Дианабад, стара София, махалата при жабешката река, в която и аз съм се къпал и която имаше свойството да променя цвета си“, каза още той. „В тази махала се създаде нашата душа, протече нашето детство“, допълни Канов.